Колко време е нужно,
за да изчезне белега
от пръстен на безименния пръст,
от кръговете на безсънието,
от сенките на спомените,
от сълзите по песните и филмите,
по списъците за пазар,
по мачовете, кучето
и всички радости, превърнали се в задължения –
децата,
къщата
и любовта,
там някъде, между фактурите
за уреди извън гаранция,
непоправими, невъзобновими, прежалими.
Една година.
Проверено. Кожата забравя.
Сенките и сълзите
си тръгват лесно като теб,
е, кучето, разбира се, остава,
макар и друго, променено,
защото обичта е непоправима и непрежалима,
но някак си възобновима.
Неумолима.
Безмилостна към сълзите по песните и филмите,
цинична, дръзка, нагла –
кои сме ние, малки смешни хора,
да я отхвърлим, да я пренебрегнем!
Пространство, време – стига глупости.
Това е просто его.
А обичта,
тя ще ни чака някъде и някога, когато сме готови.
Без белези и сенки.
Без пръстени и без преструвки.
А колко време?
Е, въпрос на време. Може би е утре,
а може би е вчера.
Виж кучето, в краката ми заспало.
Тя няма време, нито място, нито повод –
обичането не е време, а състояние.
Обичането е присъда, не награда.
Една година е затвор, не свобода.
Безименният пръст е гладък, но ампутиран.
Пианото завинаги лишено е от нота.
И все пак,
неумолимо и необратимо,
продължаваш, защото
обичането не е време, а състояние
И обичта не е човек, а същност.
Без белези от пръстени и сълзи,
без списъци и задължения –
някъде там, далеч назад, надолу,
където те е страх да гледаш,
тя тихо чака да я пуснеш.
Да те погледне дълго и да си отиде.
Копче от ризата на живота 