Archive for the ‘Проза’ Category

– Аман бе! Сички ламтят за пари! За всичко трябва да си плащаш. Горския вика, искаш разрешително да сечеш, плащай. Ветеринарят вика, идвам, ама да ми платиш. А аз откъде да взема да им платя бе?!

– Откъде,я! Гледай, сичко изгоре! И как не – 200 самолета на ден минават отгоре, тия отрови къде отиват? Сичко пада тука.

– Ами докторите да не са по-добри?! Изписват скъпи лекарства, а за награда ги пращат на почивка в Гърция. Ама оня ден моя доктор вика, вече никой не се навива за Гърция. Искат Тунис, Мароко, Италия. И ония с лекарствата плащат, нали трябва да ги продават на будали като нас.

– Това не е случайно, нали знаете. Целта е народът да е беден и прост. И не само тука, навсякъде е така. 40 човека управляват света, а извънземните им нареждат. Ние им трябваме за експериментите.

Мъжете млъкнаха и се спогледаха. Не бяха забелязали кога е дошъл Лазар. Той беше горе, в къщата. Единствен се беше решил да умие и да облече покойника. Другите само минаха да запалят свещ и да прелеят вино, а после се събраха да пушат под ябълката пред портата.

– Бате, бате! Няма да влезе! – викаше запъхняно момчето отдалеч.Връщаше се от гробището – бяха го пратили да провери дали гробарите са готови. – Десет сантима не стигат, бате!

– Предупредих ви, че ще берете ядове с тоя ковчег – изпъшка дебелият  млад мъж, който крачеше след момчето. Коремът му висеше изпод мръсната фланелка, а крачолите на анцуга му бяха навити над калните скъсани маратонки. Той беше представителят на местната траурна агенция. Беше се противопоставил категорично на намерението на близките да използват свой ковчег, вместо предоставяния от агенцията. Не спомена, разбира се, 500-те лева по-малко, които щеше да вземе, но мимоходом подхвърли нещо за проблем с размера. Всъщност, агенцията предлагаше ковчези с десет сантиметра по-къси от стандарта – и без това покойниците се смаляваха, нямаха нужда от място да си опънат краката. Но пък се пестеше от материал, а и цената беше поносима за местните хора. Не че имаха избор – агенцията беше само една за градчето и околията. А мъртъвци дал Господ, добър беше бизнесът. Хората бяха бедни, обаче като дойдеше умирачката и никой не се пазареше – вадеха се скътани в буркани и стари куфари измачкани банкноти и всичко се правеше по правилата. Така де, всеки живее както може, но трябва да се мре като хората.

– Казах на момчетата да удължат гроба с десет сантима, обаче трудна работа – в тая кал всичко се свлича. А и късно стана – след час трябва да го караме. Я им пратете още едно шише от вашта, домашната, да ги поразгрее малко, разпореди дебелият младеж.

Прошарен мъж с провиснала цигара между стиснатите устни хвърли мрачен поглед към погребалния агент и кимна на момчето – да слезе в мазето за още едно шише ракия да я занесе на гробарите. Пари не им даваха – плащаха им по някаква социална програма, само цигари и ракия.

– Лазаре – каза мъжът и от цигарата му се поръси пепел – я иди горе и виж жените готови ли са.

Лазар кимна, намести огромните си очила с дебели стъкла и счупена, вързана с канап рамка и затича по стълбите. Бяха съученици, но някак си, дали заради умствената слабост, дали заради живота на село, той си беше останал млад, като да е завършил гимназията миналата година. Лицето му беше гладко, тялото му слабо, само плешивото теме издаваше годините му и изглеждаше несъвместимо с иначе младежкия му вид. На третото стъпало се сепна и се върна:

– Бях тръгнал да накърша малко люляк…

– После, после, като тръгнем, върви сега да помогнеш горе!

– Не, не, не може без цвете да се кача, не е редно. Аз много бързо…, смутолеви Лазар и побегна нагоре по улицата.

Прошареният мъж въздъхна и бавно се заизкачва по стълбището. Блъсна го възпълна жена, която слизаше по стръмното стълбище с невъзможна за възрастта й скорост.

– Не може да мине! Много е тесно на завоите, не може да мине! – трескаво каза жената. Мъжът отново въздъхна. Не че не му беше минало през ума, но все се надяваше да греши.

– Ето, земи – жената пъхна в ръцете му дебело вълнено одеяло – Ванчо така го носихме миналата зима. Мъжът й беше починал преди повече от 20 години, но за нея си беше останало „миналата зима”. Той не каза нищо и се върна обратно. Само кимна на мъжете, които пушеха под ябълката. Всички пуснаха недогорелите цигари, едновременно ги настъпиха и поеха един по един нагоре по стълбите, в пълна тишина.

Когато влязоха в стаята с покойника, оплаквачките млъкнаха внезапно. Воплите им за починали съпрузи, деца, близки и напълно непознати, които отдавна се бяха превърнали в репертоар, изпразнен от човешка мъка, увиснаха във въздуха. Разбраха, че става нещо необичайно и бързо се изсулиха по коридора. В стаята останаха само голямата дървена маса и ковчегът върху нея. Човекът вътре почти не се виждаше от цветята, повечето изкуствени. В краката му беше сложен найлонов чувал, пълен с дрехи – за из път. Прошареният мъж простря одеялото на пода и кимна на възпълната жена, която започна да вади цветята от ковчега и да ги реди в една кофа. Другите стояха, леко приведени, с отпуснати ръце и чакаха.

– За чаршафа – кратко изкомандва прошареният мъж. Шестимата хванаха белия чаршаф, на който лежеше мъртвия и го вдигнаха рязко. Беше неочаквано тежък – приживе беше слаб, пъргав човек, крачеше с такава лекота вечно забързан нанякъде, че никой не си беше представял да е толкова тежък. Нещо друго ще да му е тежало, помисли си жената, а на глас каза:

– Смъртта им тежи.

Оставиха го внимателно върху одеялото.

– Първо него или първо ковчега?- попита един млад мъж. Прошареният мъж понечи да отговори, но жената го прекъсна:

– Него, него, той е по-важен.

Прошареният мъж се поколеба, а другите го гледаха в очакване. Той кимна, а те като един се наведоха, хванаха одеялото и със ситни стъпки го понесоха по тесния коридор. Стигнаха до първия завой, където започваше стълбището. Нямаше как да минат всичките и останаха само четирима. Стана им още по-тежко. Първите слизаха заднишком, с високо вдигнати ръце, а последните – леко приведени, за да не се накланя одеялото. Долу вече ги чакаше жената, която ръкомахаше, за да им покаже къде да оставят одеялото с човека в него. Обратно, обратно, викаше жената, защото улицата беше стръмна и тя не искаше мъртвия да лежи с главата надолу. Не, не, не тука, пълно е с гнили ябълки, викаше жената. Я по-насам, че е равен асфалтът. Е тука, тука, да му грее слънчице, докато чака.

Най-после мъжете оставиха одеялото и се изправиха бавно. Косите им бяха залепнали по пребледнелите чела. Хората, дошли да изпратят покойника, се бяха отдръпнали да не пречат, а сега отново се приближаваха. Прошареният мъж хвърли последен поглед към одеялото, проснато напряко на улицата, кимна на другите и отново пое нагоре по стълбището. С ковчега беше по-лесно, макар да тежеше много, а на завоите трябваше да го изправят почти вертикално. Някъде около средната площадка чуха писъците. Прошареният мъж пусна ковчега и с три скока се озова на улицата. Мъжете зад него изругаха, защото едва удържаха тежестта. Той видя тълпата, видя неколцина да тичат надолу по улицата, а далеч пред тях се търкаляше одеялото.

Дръжте го бе, дръжте го! – викаха мъжете. Жените се суетяха около младо момиче, което лежеше в несвяст на асфалта. Една се опита да се прекръсти, но се смути от неодобрителните погледи на две забрадени в черно старици.

Прошареният мъж затича по улицата. Само да не мине някоя кола, мислеше си, само да не мине… А после одеалото просто спря. Когато стигна до него, спря на метър-два. То си стоеше все така, завито, като да е вързано. Приближи се бавно и надзърна. Пое си дълбоко въздух, когато видя мъртвия да лежи със затворени очи и кръстосани на гърдите ръце. Само прахът по ревера на черния костюм и няколко сухи листа в белите коси подсказваха, че нещо се е случило. Мъжът се наведе и посегна да изтупа праха. Ръцете му трепереха. Стисна ги една в друга, после се опита да раздвижи изтръпналите си пръсти си.

Махна листата от косите на баща си и неволно докосна бузата му. Кожата му беше гладка и жълта, като восък. И се топеше сякаш пред очите му – от снощи досега лицето на баща му беше станало по-малко, а чертите му започваше да се размиват. Само очите му си бяха останали същите – сини и бистри. Беше сигурен, въпреки че самият той ги затвори преди 28 часа и оттогава не ги беше виждал. Оттогава не беше спал, не беше ял, не беше плакал, не беше излизал от стаята с ковчега, не беше говорил с никого, освен с гробарите, не беше мислил за нищо, освен за погребението, за днешния ден, нищо след него.

Вдигна одеялото сякаш в него имаше дете и го понесе нагоре по баира. През сълзите си виждаше замазаните силуети на мъжете, които тичаха да го посрещнат. Знаеше, че викат нещо, но не ги чуваше. Чуваше само някакво жужене. После разбра – бяха пчелите, които настървено кацаха по цъфналите дървета. Трябва да ида до кошерите, помисли си, той не можа, защото тия дни все валеше. Погледна нагоре – нямаше нито едно облаче, само небето – синьо и бистро.

 

 

 

 

Advertisements

Read Full Post »

Older Posts »

%d bloggers like this: