- Къде отиваме?

- Нагоре.

- Какво има там?

- Защо трябва да има?

Беше тихо. Ехото на стъпките отекваше в боровете. Някъде високо духаше вятър.

- Ти не ме разбираш.

- Аз те познавам.

- Не ме слушаш.

- Не те чувам.

Не валеше, само снегът падаше от боровете.

- Ти не ме целуваш.

- Мисля за теб.

- Не ме ли обичаш?

- Познавам те.

На места слънцето пробиваше през игличките и снегът светеше.

- Помниш ли?

- Помня, но няма значение.

- Не беше ли хубаво?

- Беше, но сега е различно.

- А защо не може да бъде пак хубаво?

- Хубаво е да е различно.

Пътеката свърши. Просто опря в един бор, широк колкото голяма прегръдка и свърши.

- Какво ще правим сега?

- Ще потърсим друга пътека.

- А ако няма?

- Ще направим.

- Накъде?

- Нагоре.

Снегът беше корав и не потъваше. Не беше трудно да се ходи. Просто беше различно от пътеката. Трябваше да мислиш за ходенето, за снега, за тежките клони, увиснали до земята, които да заобиколиш.

- Защо мълчиш?

- Вървя.

- Ти винаги мълчиш.

- Защото вървя.

- Спри тогава.

- Студено е, трябва да вървим.

Пътеката се появи толкова внезапно, колкото изчезна. Сякаш излизаше от бора като от вълшебна хралупа.

- Това същият бор ли е?

- Никога не е същият.

- Откъде знаеш, може би обикаляме в кръг.

- Дори да е така, важното е да вървим.

- Защо?

- Защото се топлим.

- Но мълчим.

- Но сме топли.

- Дали е същата пътека?

- Не знам.

- Но накъде води?

- Нагоре.

- Да, но дали към същото място?

- Какво значение има?

- Кое?

- Всичко.

По пътеката имаше стъпки. Следи от два крака, ляв и десен. Лявата следа видимо по-малка от дясната.

- Това не са нашите стъпки. Значи не се въртим в кръг.

- Как разбра?

- Трябваше да са четири.

- Защо? Нали вървим заедно.

Нещо горе светеше. Все едно пътеката свършваше в нищото, което блестеше на слънцето.

- Там ли отиваме?

- Пътеката отива натам.

- Какво е това?

- Не знам.

- Тогава защо отиваме?

- Ще разберем.

- Значи от самото начало ме водиш някъде, без да знаеш къде?

- Не те водя, вървя.

Точно преди да стигнат светеше най-силно. После изведнъж светлината изгасна, защото бяха твърде близо. Прозорците бяха тъмни.

- Тук ли ще останем?

- Не.

- Трябва да се стоплим.

- Затова трябва да вървим.

- Но накъде?

- Нагоре.

- Да се върнем обратно.

- Точно това правим.

- Но ние се изкачваме!

- Да, забравил си, че паднахме.

Наричаха я Грациела, защото носеше червената си рокля с лекота и движеше черните си петна по начин, който караше мъжете да въздишат, а жените да завиждат. А това не беше лесно, когато ходиш на шест крака и имаш няколкостотин братя и сестри и още минилони роднини и съседи, които изглеждат досущ като теб.

Но Грациела не вярваше на приказките, че работата на една божа кравичка не беше да се отличава от всички останали. Тя беше твърдо убедена, че нейното червено беше един тон по-червено, а точките й бяха по-наситено черни и по-красиво очертани, отколкото на която и да е друга божа кравичка по света. Не че беше виждала всички, но това не й беше необходимо. Знаеше, че е призвана да бъде звезда, да стои на сцената, заслепена от светлината на прожекторите и оглушала от аплодисментите.

Заедно с неколкостотинте си братя и сестри Грациела живееше под една изкъртена плочка в парка. Всяка сутрин, когато изпълзяваше изпод каменния покрив, си казваше: Днес ще бъде моят голям ден. После се улисваше в пълзене, в боричкане с грубите и невъзпитани мравки за някоя троха и паническо бягане от изгладнелите след дългата зима гълъби. Чак късно вечерта на заспиване си спомняше, че големият ден е отминал и изобщо не е бил голям. Но пък следващият щеше да бъде, със сигурност.

Един ден докато се прибираше намусена към къщи след продължително и в крайна сметка, безрезултатно дърпане с една проклета мравка за парче чипс, Грациела замръзна. Никога не беше виждала тези големи, бели стълби, които сякаш я очакваха. Пристъпи плахо, после се затича нагоре и огледа света наоколо. Това беше сцената! Изведнъж невидима сила започна да я издига нагоре, към светлините на прожекторите, които я заслепяваха. Сърцето й биеше до пръсване, точките й направо пулсираха, а възторжените викове я заглушаваха.

Мамо, мамо виж каква калинка! Защо е разтегната? И защо точките й не са кръгли? Може ли да й дам солети? Може ли да лети? Дали точките й се трият? Дай я малко и на мен! Не е само твоя! И аз искам! Виж, откъсна й крака! Не е честно само ти да я държиш!… Мамо, защо спря да мърда?

Господин Ж. се притесняваше от ръста си. Усещаше любопитните погледи, надничащи иззад вестниците, докато си купуваше кафе и се чудеше къде да си дене главата, за да не се удря в тавана. Или шушукането на опашката пред касата в супермаркета, докато се мъчеше да се наведе достатъчно, за да извади продуктите от кошницата. Затова избягваше всякакви обществени места, не пътуваше с автобус, не ходеше на кино, нито на ресторант. В редакцията бяха свикнали с него, но не пропускаха да се обърнат, за да видяд как се навежда, за да влезе в кабинета на шефа. Докато седеше на бюрото си, главата му стърчеше като маяк над плексигласовите прегради. Господин Ж. беше свикнал с любопитните погледи, но така и не свикна с притеснението си. Дразнеше от него. Чувстваше се унизен и предаден от самия себе си. Но се научи да живее с това усещане, без да го прави на въпрос.

Работата на господин Ж. беше да чете писмата на читателите и да им отговаря. Те бяха предимно възрастни дами, пропуснали поучителната статия за възпитанието на децата или полезните съвети как кейкът да бухне по-добре. И какви други писма можеше да получава редакцията на списание, озаглавено „Съвършен дом”. Работата на господин Ж. беше да изпрати на любознателните читателки пропуснатите материали, съпроводени с любезно писмо от името на списанието и сърдечни благопожелания. Понякога имаше и писма за д-р С., относно артрита, разширените вени или отслабналото зрение на някоя от достопочтените читателки. Тогава господин Ж. трябваше да посети д-р С., да му предаде писмата и седмица по-късно да се върне за кратките, но винаги много полезни отговори на доктора. След това ги разпределяше в пликове, като много внимаваше да не обърка получателките- веднъж предшественикът му беше пратил рецепта за мехлем срещу болки в кръста на госпожа със стомашен дискомфорт. В резултат стомашният дискомфорт беше причинил не само телесно страдание, но и публично излагане на читателката, която след двуседмичен престой в болницата се беше появила в редакцията, въоръжена с бастун и съдебен иск за сериозна сума.

Затова г-н Ж. много внимаваше. Той по принцип си беше внимателен. Винаги правеше път на другите и поздравяваше възпитано, когато влизаше някъде. Знаеше, че това не се цени в днешно време и всички си мислят, че го прави само защото е твъде висок. Затова и не носеше шапка. Опита веднъж, но там горе вятърът беше толкова силен, че вдигна шапката и я понесе. Господин Ж. се втурна да я хване, но предизвика такъв бурен смях, че се отказа. Задоволи се с папионката, въпреки че според колегите му беше старомодна и смешна. Но той си беше старомоден и от това не се смущаваше.

Този ден не беше по-различен от останалите. Поне докато не отвори писмото. Веднага разбра, че нещо не е наред. Това не беше грижливият, леко разколебан от годините почерк на възрастна дама. Беше неуверен, разкривен и на места почти нечетлив. Уважаеми непознати, започваше писмото, баба редовно чете вашето списание и казва, че знаете всичко, което има смисъл да се знае. Тя пробва всичките ви рецепти и те винаги се получават. А съветите на доктор С. я отърваха от досадните болки в коленете. Същото казва и госпожа Х., когато идва да пие чай с баба. Градината й просто разцъфтяла с вашите съвети. Затова реших да ви пиша и аз. На поляната зад къщата на баба има старо дърво. Миналото лято, когато ме гонеше кучето на съседа господин Т. се покатерих на него. И открих, че е прекрасно. Има един дебел, широк клон, на който да седнеш удобно и друг, по-нисък, на който да си подпреш краката. Прекарах цялата ваканция на дървото, но после започна да вали. Седях вътре и мислех как да се върна при моето дърво. И тогава ми хрумна- трябваше ми къщичка. Истинска къщичка от дърво, със стълбичка, по която да се качввам и да слизам. Знам, че баба няма да има нищо против, но тя е твърде стара, за да ми помогне. Тя не знае че ви пиша, затова моля пратете отговора си на адрес: Савана, Южна гориста номер 34, г-жа З. Ходя всяка сутрин да й нося пощата, защото вече не е така бърза, както едно време, така че ще писмото ви със сигурност ще стигне до мен. С най-сърдечни благодарности, М.

Господин Ж. вдигна глава и огледа редакцията. Всичко си беше постарому. Прочете отново писмото и отново вдигна глава. После взе писмото и отиде при шефа. Не обичаше да прави това, не само защото се налагаше да се наведе. Не харесваше как господин Л. се отнасяше с читателите. Но този път нямаше избор. Господин Л. свали краката от бюрото си, остави пурата в пепелника и го погледна над писмото. Иии, попита той, какво ще предприемеш? Не знам, обърка се господин Ж., това е толкова… необичайно. Затова дойдох право при Вас. Господин Л. огледа пощенския плик и се прокашля: Хм, адресът е на госпожа М., която е една от най-старите ни читателки. Има абонамент от близо трийсет години. Ще трябва да се заемеш. Но… Аз…. Как?! Нямаме експерт по къщичките на дърво… Експерт!, изпуфтя пренебрежително господин Л., не ти казвам да даваш съвети, а да се заемеш! Лично! Искате да кажете… Искам да кажа, че отиваш там и правиш, каквото е нужно! Господин Ж. излезе заднишком от кабинета и за първи път забрави да се наведе, та си удари главата доста силно. Заболя го, но повече го притесняваше задачата. Никога не беше излизал по работа извън редакцията, а камо ли в командировка.

Дървото наистина изглеждаше гостоприемно. Добър ден! Господин Ж. се обърна рязко и блъсна челото си в най-близкия клон. Значи дойдохте!, каза един глас пълен с искрено възхищение. Добър ден, възвърна любезността си господин Ж. Ти ли ми прати писмото? Очаквахте да съм момче, нали? Баба казва, че е трябвало да се родя момче, но нещо се е объркало. Но аз не се чувствам объркана, само понякога, когато не знам какво да направя. Затова ви писах. Можете ли да направите къщичка?

Не вярвах, че ще дойдете, говореше тя докато той режеше, ковеше и връзваше здрави възли за клоните, дърпайки въжето със зъби. Баба каза, че винаги отговаряте на читателите си. Очаквах писмо, но не и да дойдете! Но това е страхотно, защото едва ли щях да се справя сама. Може ли после да дойдете на чай? Баба много ще се зарадва, че е дошъл някой от списанието!

Готово, каза г-н Ж. и се отдръпна, за да огледа къщичката. Беше малка наистина, но здраво стъпила в клоните, заслонена от дъжда и вятъра и почти невидима през листата. Какво повече й трябваше на една къщичка на дървото? Харесва ли ти?, попита господин Ж. Тя само кимна с широко отворени очи. Покатери се сръчно и надникна през листата. Ще ми дойдете ли на гости? Ами… смути се господин Ж., не мога да се кача, твърде съм висок. Разбира се, че сте висок, та вие сте жираф! Просто протегнете глава!

водата

завръща се в земята.

Олеквам куха

и готова да припламна

по непредпазливост,

когато слънцето

най-после пресуши

дъжда,

излял се от водата

в корените ми.

Върна се в кухнята, взе чашата с розе и отпи голяма глътка. Беше се стоплило. Колко време беше гледал машината? Отвори фризера и извади две бучки лед. Ценителите на виното щяха да се възмутят, но не му пукаше. Ледът се разтопи мигновено, с тихо пукане. Остави запотената чаша на бюрото си и седна пред машината. Постави белия лист внимателно, сякаш очакваше машината да захапе пръстите му. Но нищо не се случи. Машината чакаше покорно, докато той нагласи листа, готова да изпълни с думи бялата празнота. Той почувства, че и думите са готови и постави ръце върху клавишите, като пианист, миг преди да прозвучи музиката.

Жената лежеше гола в прохладните чаршафи. Чуваше шума от банята и се унасяше от звука на стичащите се капки. Спомни си друга баня, където водата се стичаше по тялото й, заедно с ръцете му. Двамата стояха под струята, а там където телата им се сливаха, се образуваха улейчета, по които водата течеше и сякаш отмиваше границата. Изглеждаха като едно тяло, с преплетени крайници, мокрите й кичури се стелеха по гърба му, а брадата му бодеше раменете й. Не помнеше лицето му. Беше го забравяла толкова години, че вече не помнеше нищо, освен боцкането на брадата му и силата на ръцете му. Не си позволяваше да си спомня дори и тях, освен понякога в миговете точно преди да заспи, когато предателското й подсъзнание се изскубваше от здравата хватка на съзнанието и изпълваше предсънието със смесица от спомени и мечти.

След него вече нищо не беше същото. Първо си мислеше, че ще умре. После разбра, че всеки път, когато болката изглеждаше непоносима, беше готова да понесе още и още. Страхуваше се, че ще полудее, но нещо в нея се оказа твърде здраво и земно. Тя издържа, оцеля и продължи. Отдавна беше разбрала, че не е обичала самия него, а собствената си представа за любовта. Сигурно затова я болеше толкова при мисълта, че никога повече няма да обича така. Не защото нямаше да срещне друг мъж или защото щеше да се страхува да не бъде наранена отново. А защото беше разбрала, че любовта, каквато я чувстваше и в която вярваше, просто не съществува.

Оттогава имаше много мъже, но никой не успя да стигне толкова навътре в нея, че да я накара да го почувства. С някои беше щастлива за кратко, с други беше спокойна за по-дълго, но всички те бяха просто лица от миманса, безименни маски, които преминаваха през живота й, мълчаливи и тихи, като в японски театър. Майка й обичаше да слуша „Мадам Бътерфлай”. Плочата беше стара и издраскана и често прескачаше или зацикляше на място. Дъщерята преместваше игличката, а музиката продължаваше толкова плавно и логично, все едно така я е написал Пучини. С времето беше научила плочата наизуст и знаеше точно къде да постави игличката, за да се получи плавен преход.

Това е женската съдба, казваше майка й, когато плочата свършеше. Да страда, да плаче и да тъгува. Но ти си различна, твърде си умна, за да страдаш заради един мъж. Мъжете ще искат тялото ти, те не се интересуват от ума ти. А той е най-ценното, което имаш. Не се оставяй да те подмамят. Никой мъж не може да те оцени. Просто ще те използва и ще те захвърли, ако си достатъчно глупава да се вклюбиш. Любовта е за писателите, да пишат за нея в книгите си. Хората само страдат от любовта. Вършат глупости, провалят живота си и накрая разбират, че любовта не съществува.

Но страданието е реалност и трябва да направим, каквото можем, за да се справим с него, а не да си го причиняваме сами. Животът е пълен с достатъчно болка и без любовта. Човек трябва да създаде дом и семейство, да се грижи за децата си, да работи. Любовта не помага за тези неща. Трябват сила, дисциплина, воля, упоритост. А любовта отслабва тези качества, които и без това липсват на повечето хора. Защото всичко е въпрос на възпитание. Човек се ражда животинче. То трябва да бъде обучено, дресирано, за да бъдат животинските инстинкти подчинени на разума. Знаеш ли колко трудно се прави човек от животинчето? Знаеш ли колко усилия трябват, за да възпиташ личност?

Виж себе си. Ти си всичко, което едно момиче трябва да бъде. Посветих живота си на това. Използвах всичко, което знам, научих всичко, което не знам, за да те направя личност. Да те науча да развиваш ума си, да контролираш себе си и живота си. Ти не си красива и слава богу, така няма да бъдеш изкушена да напредваш с красотата си, а ще разчиташ само на ума си. Защото красотата е преходна, а умът с годините става по-силен. Малко жени разбират това, а още по-малко имат твоя ум. Използвай го. Само той ще ти помогне да приемеш неизбежните компромиси. Ще трябва да се омъжиш, за да създадеш семейство. Но съпруг се избира с разума, а не със сърцето. Той ти трябва, не за да те обича, защото ако днес обича теб, утре ще обича друга. Трябва ти партньор, човек, който да споделя ценностите ти, да се грижи за теб и децата ти, без да очаква твърде много в замяна. Такива мъже са рядкост, но ги има. Просто трябва да си умна и да си знаеш цената.

Навремето имах един ухажор. Военен, столичанин, от голямото добро утро. Водеше ме по скъпи ресторанти, купуваше ми цветя. Но аз бях обикновено момиче, дете на селяни, преселени в града не по своя воля. Притеснявах се, че нямам какво да облека и че не знам как да се храня прилично. Чувствах се несигурна, знаех, че ще ме зареже заради някоя богата и елегантна жена от своята класа. Затова му отказах, когато предложи да се оженим. Баща ти беше друго, той не очащваше твърде много от мен.

Водата спря да шурти и жената се събуди. Знаеше, че сега мъжът ще влезе, димящ от горещата вода, наметнат с хавлията, ще се изправи пред огледалото, за да огледа остаряващото си, но още силно тяло, ще изсумти при вида на издайническите паласки около кръста, но ще останале доволен от стегнатото си дупе. После ще пусне хавлията на пода, ще се надвеси над нея и ще наведе главата й надолу. Тя затвори очи, слушайки приближаващите се стъпки по мекия бял килим. Той се наведе над нея, послуша дали дишането й е достатъчно равномерно, изправи се с въздишка и се върна в банята.

Дългата връзка си има своите предимства, помисли си тя. Едно от тях е да те остави да спиш, макар че си длъжна да го задоволиш, преди да му вържеш вратовръзката. Той обичаше тя да прави това, сякаш играеха на семейство. Тя мразеше да връзва вратовръзката му дори повече от секса с него. В леглото можеше да затвори очи, да си представя, че седи на бял пясък, потопила краката си в лазурно море, на стотици километри далеч от света на хората. Но когато връзваше вратовръзката, усещаше погледа му върху лицето си. Няма измъкване, казваше той, ние сме свързани завинаги и колкото повече ме мразиш, толкова по-здрави стават оковите. Докато затягаше възела, тя чуваше далечното дрънчене и усещаше тежестта в краката си. Няма измъкване.

Тя беше единственият човек в селото, който се грижеше за Немото. Всъщност, момичето се казваше Елза, но открай време го наричаха Немото. Макар малоумно и безсловесно, то беше добро и кротко същество. Плашеше само гъските, с които се гонеше по прашните улици и децата, когато се опитваше да ги прегърне. Навремето в селото имаше много деца, сега не останаха. И Немото отдавна не беше дете. Майка му умря и чужденката го взе при себе си. Опитваше се да го научи да и помага в работата, но не беше лесно, защото никой никога не го беше учил на труд.

Често като се изправяше насред царевицата, за да избъре челото си, тя го виждаше, застанало между режешите като бръснач листа, с ръка в олигавената уста и очи, втренчени в някаква далечна, невидима точка. Викаше го, но то не отговаряше. Може да стои така с часове, докато не го побутнеше, за да го накара да пие вода или да яде. Зимните вечери двете седяха до печката, чужденката четеше нещо, а Немото гледаше в огнените отблясъци на стената и им се усмихваше.

Чужденката не беше селянка, помисли си Пчеларят, когато ги свари за първи път така, Немото и жената с книга в скута. Той никога не я беше виждал да плете или да преде, както правеха селянките, когато си почиваха. Беше влизал в къщата й само веднъж, но беше видял бюфета пълен с книги, вместо с чинии и чаши. Не знаеше нищо за нея, освен че купи къщата на кръстника му. Бяха разговаряли веднъж-два пъти, но той никога не я попита откъде е, защо е дошла на село, има ли семейство, деца.

Къщата й беше в края на селото, до слънчогледовите ниви. Тази година слънчогледът остана дребен и изсъхна рано, заради жегата и сушата. Но чужденката поливаше нивата край дома си, срещу малко заплащане от собственика. Затова Пчеларят почука на вратата й в шест и половина сутринта, когато под асмата още беше прохладно. Чужденката не се изненада да го види, само мълчаливо кимна за поздрав. Разбира се, че нямала нищо против той да сложи кошерите си зад къщата. Не се страхувала от пчелите. Не, Немото нямало да им навреди, щяла да го предупреди да не ги закача. Не, не знаела дали тя или момичето са алергични към ухапване от пчели. Не, нямало да й пречи той да идва рано сутрин и привечер да наглежда кошерите.

Пчеларят благодари и се зае да настанява пчелите в новия им дом. Беше избрал място под крушата, така че хем кошерите да са на сянка, хем да гледат право към нивата. Жълто-сините пчелни къщурки чакаха чинно, наредени в ремаркето. Беше ги направил сам. Преди правеше много кошери за продан, но вече нямаше толкова сили. А и нямаше нужда от пари. Искаше само да се грижи да пчелите си.

Когато приключи, седна в сянката между кошерите. Жегата вече се вихреше и въздухът беше сух и напукан, като черната земя под краката му. Появи се Немото, с дебела филия, намазана с масло и поръсена с шарена сол. То гледаше кошерите с нескрито възхишение, забравило да сдъвче последната хапка. Пчеларят го повика с жест и му посочи да седне до него. Момичето се плашеше от хората, но него познаваше още от дете. Той все още мислеше за нея като за момиче, макар да беше над 40. Но в ума си продължаваше да е невръстно дете, пеленаче, което искаше само да бъде нахранено и гушнато.

- Обичаш ли мед?

Немото го погледна и за първи път той забеляза, че имаше ясно сини очи. Бистри и големи, с жълти петънца по ирисите. Но в очите й нямаше никакъв знак, че го разбира, никакъв признак за мисъл или чувство. Бяха като очите на куклата, която внучка му донесе на дъщеря си от чужбина миналото лято. Стъклени и мъртви.

- Медът е хубаво нещо. Лекува всички болести. И дава сила на тялото и ума. Сутрин на гладно една лъжица мед те засища до обяд. Хората пият кафе, защото не знаят, че могат да се събуждат с мед. Ще оставя един буркан на май….

Спря се, защото не знаеше как да нарече чужденката. Тя не беше майка на момичето, но беше единствената майка, която то познаваше. Тази, която го беше родила, приживе не му обръщаше внимание, заета с другите си, нормални деца. Немото гледаше една пчела, която пълзеше по филията му. Не показваше страх, нито посегне да я смачка. Просто гледаше как тънките крачета на насекомото затъват в дебело назаното масло, а антенките й бързо бързо трепкат, докато опитваше този странен, солен прашец.

- Само не трябва да ги дразниш, защото може да те ухапят.

Немото не му обърна никакво внимание. Той стана и обиколи къщата. Чужденката седеше под асмата. В ръцете й имаше книга, а на масата чаша кафе.

- Обещах й да ви оставя буркан с мед, да закусвате.

Жената вдигва поклед от книгата. Той забеляза, че чете без очила.

- Днес няма работа. Заповядай, седни. Искаш ли кафе?

- Не обичам кафе. Но ако имаш чай…

- В тази жега?

- Няма по-хубаво от топъл чай в горещината. С малко мед.

- Имам липов цвят,  брахме го пролетта.

Тя стана и влезе в къщата да стопли вода. След малко се появи с купа, похлупена с чиния. Носеше и една лъжица. Нямаше начин да знае, че той пие чая си така. Но купата и лъжицата бяха на масата пред него. Той донесе от колата буркан с мед, отвори го и разбърка чая, за да изстине, преди да сложи меда. После сръбна с лъжицата и вдъхна аромата на липа.

- Баща ми пиеше чая си така. А той беше от тоя край. Затова реших, че и ти така го обичаш.

Той кимна мълчаливо, облекчен, че няма никаква мистерия, просто обичаен навик по тия места.

- Кога ще берат слънчогледа?

- Собственикът каза, в началото на другия месец.

Той кимна. Имаше достатъчно време за пчелите. Погледна книгата, оставена на масата. „Чужденецът” от Албер Камю. Не беше я чел. Но не попита за какво става въпрос. Имаше неща, за които не се пита и пчеларят знаеше това. Очевидно и чужденката го знаеше.

Тя прибра книгата, сложи престилка и започна да чисти чушки за пълнене. Той гледаше ръцете й, които сръчно избушваха чушките откъм дръжките, без да ги разкъсат, а наоколо хвърчаха семенца, които проблясваха за миг като перли в слънчевата светлина, а после падаха на плочките, отново обикновени бели семенца от шушка. Той гледаше семенцата и си мислеше за книгата, за жената и за всички чужденци в живота си. Осъзна, че точно в този миг, този безкраен сегашен миг под асмата, в който тя чистеше чушките, а той сърбаше чая си с лъжицата, мълчаливи и посипани със семенца,  двамата бяха безкрайно близки.

- Започнах да пиша.

- Книгата ли?

- Не знам, просто пиша.

- За какво пишеш?

- За снежната кралица.

- Журналистката?!

- Да.

- Какво написа?

- Нищо особено, представих си я като малка, преди да се вледени. И нощем, насаме, когато ледът се пука оглушително в тишината.

- Онзи ден…за първи път й направих кафе с мляко, подсладено. Хареса й. Но нещо вече се беше променило.

- Защо се разплака?

- Не плаках, милиони кристалчета се стопиха.

- Почувствах се странно, сякаш и аз плаках. А после се прибрах с мисълта, че е много важно да пиша за тази жена. Да я опиша такава каквато е наистина. Не разбирам защо, но трябва да го направя.

- Важно е да следваш сърцето си.

- Ти не каза ли, че също си искала да пишеш?

- Много отдавна.

- Защо се отказа?

- Защото нямам талант. От всичко на света най-много мразя посредствеността, само нея не мога да простя. И на себе си също. Като дете живеех с бяба си. Тя беше убедена, че трябва да съм най-добра във всичко- ходех на кръжок по математика, по биология, по химия, по рисуване, пеех в хора, рецитирах, пишех стихове…В крайна сметка разбрах, че мога да правя всички тези неща сносно, някои дори добре, но нищо повече. Решавах задачите с лекота, но по традиционните начини. Пеех вярно, но нямах глас. Пишех стихове, но предпочитах да чета чуждите. Затова се отказах от всичко и започнах да правя кафе. Реших, че това е единствената работа, за която не се иска талант. Оказа се, че греша. Да правя кафе е единственият ми талант. Затова продължих да правя кафе и ще го правя винаги.

- Ако можех да пиша, както ти разказваш, нямаше да се притеснявам, че нямам талант.

- Да, но аз не можех да пиша, както разказвам. Щом се окажеха на листа, думите изведнъж започваха да се перчат, да се кипрят, да се притесняват, че не звучат достатъчно начетено или достатъчно изискано, че са тривиални и скучни, неискрени и банални, а писаните думи трябва да са съвършени, блестящи, неповторими, разтърсващи…

- Разбирам те. И на мен ми се случи. Дори аз не можах да прочета книгата си. Така и не я издадох.

- А сега как върви?

- Странно. Лесно. На места ми се струва вулгарно, като спомен от мафиотските ми романи, но си казвам, че може би после ще успея да редактирам. В същото време, имам чувството че всяка дума е истина, сякаш наистина това се е случило с нея, сякаш знам историята й от самата нея, както тя я е почувствала. А дори не я познавам.

- Ще ми покажеш ли какво написа?

- Не знам.

- Защо за нея?

- Не знам. Случи се, когато ти плака. Почувствах, че е важно. Че тя е важна. Че това, което става, е важно. Думите сякаш дойдоха сами и просто трябваше да удрям клавишите.

- Не е ли винаги така с писателите?

- Може би, на мен ми е за пръв път.

- Какво следва?

- Не знам. Вероятно ще разбера, когато думите са готови да излязат. Но има нещо…

- Какво?

- Не знам.По-скоро има някой…

-В главата ти ли?

- Не точно. Защо си живяла с баба си?

- Човек не избира семейството си. Ти обичаше ли родителите си?

- Предполагам, децата обичат родителите си.

- Имаш предвид по принцип? Както обичат печено пиле с пържени картофи?

- Предполагам. Макар че не всички деца обичат пиле. Други обичат шоколад.

- А трети майка си и баща си.

- Ти от кои си?

- Аз обичам книгите. И кафето. А ти?

- Очевидно и аз, иначе нямаше да съм тук. Обичам и уиски с лед през зимата и розе през лятото.

- А аз обичам изгрева през зимата и залеза през лятото.

- Какво е станало с майка ти?

- Защо трябва да е станало нещо?

- Никога не говориш за нея.

- И ти не говориш за книгата, която пишеш.

- Не е същото, трудно се говори за думите.

- Именно, за мен майка ми е само думи. Просто думи.

- Умряла ли е?

- Кой знае…Не съм сигурна дори, че е съществувала.

- Помниш ли я?

- Не знам, каква е разликата между спомена и фантазията?

- Споменът някога е бил реалност, макар и не толкова хубава, колкото я помним. А фантазията би могла да бъде реалност или поне така ни се иска да вярваме.

- Глупаво е да вярваш във фантазии. Освен ако нямаш спомени.

Вече не знам колко пъти съм се самозалъгвала именно в това състояние на кристална яснота. Или не съм. Може би някъде в паралелните светове това, което съм видяла тогава, се е случило. Или би могло да се е случило и тук, ако се бях постарала повече. Или по друг начин. Въпросът, обаче не е в старанието и в това съм напълно сигурна. Най-хубавите неща стават от само себе си, защото са резултат от това което наистина си и това което наистина искаш. Най-трудното, обаче, е да го осъзнаеш.

Понякога се налага да стигнеш до дъното, поне според традиционните представи за социален или нравствен упадък, за да си признаеш, че пет пари не даваш за този свят и неговите норми. И че всъщност, така си си много добре, защото не ти тежат фалшивите очаквания. Проблемът е, че макар подобни проблясъци да са живителни, те рядко са продължителни.  И отново те полазват съмненията, че не се справяш добре, че не си достатъчно добър, полезен, самопожертвуватетелен. Като че всичко се стреми само да те направи нещастен.

Може би щастието всъщност е в нещастието, защото в общата не-щастливост по-ясно се открояват редките мигове, които може и да не оцениш веднага като щастливи, но изпълват така времето и пространството, че не оставят място за паралелните вселени. Когато имаш чувството, че само това е, което би могло да се случи в този миг, на това място и не би могло да е иначе в никаква парарелна реалност, тя просто не би могла да е различна- ето това е щастието. Просто го наричаме с грешна дума. Може би по-скоро е пълнота. Или цялост.

Но единственият начин да ги постигнем е да правим нещата, които знаем, че трябва да направим. Но ги знаем наистина, а не просто някой ни е казал, наредил, вменил, изкушил, подвел или платил. Тогава всичко ще ни води към онзи момент, в който желанията ни са резултат от нашите собствени действия, предвизвиканни именно от осъзнаването на желанията ни. А тогава единственото от което трябва да се страхуваме, са самите желания. Защото казано е: внимавай какво си пожелаваш, може да се сбъдне.

Проблемът със сбъднатите желания е в разочарованието. Разочарованието от това, че всичко е точно както си искал, но ти някак не се вписваш в картинката. Като изсъхнало клонче в розовата корона на цъфнала вишна. Всичко е съвършено, с изключение на теб. Хората рядко са скромни в мечтите си. Но още по-рядко съизмерват мечтите си със себе си. Ето, Писателят иска да напише книга, но когато си я представя, мисли за Хемингуей и Франсис Скот-Фицджералд. Сравнява се с най-добрите, цели се към върха на литературната слава. Същеременно се съмнява в таланта си, струва му се, че няма как да напише нещо значимо, да каже нещо важно, да създаде нещо красиво, защото всичко вече е написано. Но няма как да мечтаеш скромно и по малко. Искаш всичко и го искаш сега. Само че никога не знаеш дали ще го понесеш. Дали ще понесеш да видиш себе си на фона на идеала, защото ти ще си същият дребен, съмняващ се, уплашен и вкопчен в себе си човечец.

Понякога се случва мечтите да променят хората. Понякога пътят към целта се оказва по-важен от нея и когато човек все пак стигне края, вече не се нуждае от мечтата си. Поне не, за да изглежда по-добър в собствените си очи. А понякога пътят е толкова труден, че колкото и да се бори, човек трябва да спре. Не защото не може да се справи, а защото целта е погрешна. Това просто не е неговата мечта. Но трябва да внимава, за да не започне да злоупотребява с това оправдание всеки път когато просто не иска да се бори.

Не всяка битка си струва, но малцина могат да отсеят важните от неважните, да спестят сили от глупавите битки за смислените. Иронията е, че макар децата да знаят най-важните неща, те поразително бързо ги забравят с помощта на възрастните. Порастването всъщност е преминаване през безброй фалшиви битки, които отнемат от силите ни и ни оставят беззащитни пред големите изпитания. Сакаш неусетно се превръщаме в Синята брада, заключваме детството си в забранена стая и внимаваме да не надникнем там. Защото в очите на детето, скрито в стаята, сериозните, успели, зрели хора вероятно ще са просто едни тъжни и самотни големи деца, които няма с кого да си играят.

Всъщност, човек свиква да не се нуждае от хората. Но тогава започва да очаква от себе си всичко, което не получава от другите. И идва разочарованието. Превръща се в постоянно и неотменно присъствие, подобно на миризмата на кафе рано сутрин.

Вратата се отвори и момичето се сепна. Капка кафе капна от чашата му на пода и мигновено се изпари.

Писателят знаеше, че жената е известна журналистка, беше гледал репортажите й по телевизията и знаеше, че е безмилостна. Всеки, попаднал във фокуса й, се прощаваше завинаги с доброто си име. Повечето от жертвите й напълно си го заслужаваха, защото доброто им име не беше нищо повече от лустросана фасада, зад която се криеха мръсни сделки и срамни тайни. Понякога имаше чувството, че тя живее от това, храни се с чуждото нещастие и болка, като орела, който разкъсвал черния дроб на Прометей, прикован на скалата. Беше наблюдавал лицата на известни политици, съдии, лекари или полицаи да се гърчат пред обектива на камерата й, сякаш пеперуди, забодени с карфици в стиропор, докато тя хладнокръвно съсипваше репутацията им, кога с факти, кога с намеци. Но лицата им потвърждаваха дори неизречените обвинения. Очите им, сведени надолу, прехапаната долна устна, нервните жестове, с които потриваха носа или ухото си, всичко крещеше виновен съм, накажете ме.

Опитът му с престъпния свят го караше да се съмнява в методите й. Беше сигурен, че подборът на уличаваните от нея не е случаен, че някой й подсказва имената и й подхвърля необходимите очернящи факти. Не че имаше желание да се рови в историята, за да я разобличи. Майната му на обществото, на него му беше все едно, стига да има скандали. Хляб и зрелища. Колкото по-малко беше хляба, толкова повече растеше гладът за зрелища. Писателят се интересуваше от жената само доколкото беше потенциален интересен прототип. Надяваше се ако успее да измисли героинята си добре, тя да дръпне целия сюжет. Защото той нямаше никаква представа за какво да пише. Изобщо не знаеше каква история иска да разкаже. Но искаше да напише книгата на всяка цена. И знаеше, че трябва да е за жената.

Разбра го, когато видя как момичето в магазина за кафе се разплака. Инстинктивно той усещаше, че има някаква важна причина да вярва на момичето, макар да не я разбираше. Понякога, седейки срещу нея на бара, имаше чувството, че гледа света през нейните очи, но не по свое желание. Сякаш тя леко го хващаше за ръката и му казваше, ела да ти покажа нещо. И го настаняваше на първия ред на съзнанието си, откъдето той наблюдаваше света и хората като в 3D анимация- реалистични, но осезаемо нереални. Същото се беше случило и с жената, когато момичето плака, а писателят почувства, че плаче самият той. За жената, за момичето, за книгата, която никога нямаше да напише.

Всъщност, след това той се прибра и седна на машината. Написа първата си страница от дълго време насам. Написа я на един дъх и когато спря, се чувстваше облекчен. Знаеше, че е трябвало да го направи. Откакто познаваше момичето от магазина за кафе чувстваше, че нещо се променя. Не пишеше, но усещаше, че моментът е близо, че се оформя и зрее бавно, но настоятелно, сякаш думите се подреждаха някъде дълбоко в съзнанието му, без никакво негово участие, но не бяха готови да се появат на бял лист.

След онзи ден, когато момичето плака, моментът настъпи и буквите сякаш бяха подредени на чукчетата на машината, а той просто трябваше да удари клавиша. Физическата му сила беше единственото от което думите се нуждаеха, за да оживеят. Той беше чувал за художници, които твърдяха, че невидима ръка движи четката им. Беше чел за писатели, които разказваха, че идеята се излива от тях като от някакъв съд, а после, когато четат ръкописите си, те дори не помнят, че са ги написали. Но никога не го беше изпитвал. Чувстваше се инструмент на някаква сила, която не разбираше, но приемаше, не се страхуваше от нея. Усещаше я като вълна, която го приласкаваше и нежно, но настоятелно напътстваше пръстите му върху клавишите.

Може би това е творчеството, мислеше си писателят. Може би за първи път съм наистина писател. Това го изпълваше с надежда, но и със страх, че силата може да си отиде и отново да го изостави, сам и празен пред мълчаливата пишеща машина. Не знаеше какво да направи, за да я задържи, знаеше само, че трябва да е винаги готов да я приеме и да изпълни дълга си към думите.

Писателят стана да си налее чаша изстудено розе, когато чу зад гърба си необичаен шум. Всъщност, не шумът беше необичаен, напротив, той беше познат и обикновено го изпълваше с удовлетворение. Но не и когато беше на две стаи и антре разстояние от тракащата пишеща машина. Той остави чашата с трепереща ръка на кухненския плот и бавно пристъпи към кабинета си. През отворената врата ясно се виждаше настолната лампа, в чията жълта светлина машината бодро тракаше и сменяше редовете в равномерен ритъм. Писателят гледаше от вратата и успя да различи едва няколко думи в началото: „Горещо е. Онова горещо, което прави времето да виси като муха в паяжина над прозореца.”

Единствената му мисъл беше какво ще стане, когато страницата свърши.