Дванайсета глава

Машината спря да трака и страницата изпадна от валяка. Писателят изчака още малко, секунди или минути, преди да се приближи. Но нищо не се случи. Невидима ръка не постави следващ лист в машината, тя беше замлъкнала кротко, както  се полага на всяка пишеща машина, чийто собственик е на две стаи и антре разстояние. Писателя взе страницата и прочете написаното. Нямаше нищо, което да го свързва с него. Никога не беше мислил подобни неща, нито беше чел или чул в някой филм. Отгоре на всичкото, беше в женски род. Може би защото машината мислеше за себе си в женски род. Осъзна, че мисли за машината като за мислещо същество, но не се изплаши. Все пак, след като я беше видял да пише сама, какво страшно имаше в някакви си мисли.

Върна се в кухнята, взе чашата с розе и отпи голяма глътка. Беше се стоплило. Колко време беше гледал машината? Отвори фризера и извади две бучки лед. Ценителите на виното щяха да се възмутят, но не му пукаше. Ледът се разтопи мигновено, с тихо пукане. Остави запотената чаша на бюрото си и седна пред машината. Постави белия лист внимателно, сякаш очакваше машината да захапе пръстите му. Но нищо не се случи. Машината чакаше покорно, докато той нагласи листа, готова да изпълни с думи бялата празнота. Той почувства, че и думите са готови и постави ръце върху клавишите, като пианист, миг преди да прозвучи музиката.

Жената лежеше гола в прохладните чаршафи. Чуваше шума от банята и се унасяше от звука на стичащите се капки. Спомни си друга баня, където водата се стичаше по тялото й, заедно с ръцете му. Двамата стояха под струята, а там където телата им се сливаха, се образуваха улейчета, по които водата течеше и сякаш отмиваше границата. Изглеждаха като едно тяло, с преплетени крайници, мокрите й кичури се стелеха по гърба му, а брадата му бодеше раменете й. Не помнеше лицето му. Беше го забравяла толкова години, че вече не помнеше нищо, освен боцкането на брадата му и силата на ръцете му. Не си позволяваше да си спомня дори и тях, освен понякога в миговете точно преди да заспи, когато предателското й подсъзнание се изскубваше от здравата хватка на съзнанието и изпълваше предсънието със смесица от спомени и мечти.

След него вече нищо не беше същото. Първо си мислеше, че ще умре. После разбра, че всеки път, когато болката изглеждаше непоносима, беше готова да понесе още и още. Страхуваше се, че ще полудее, но нещо в нея се оказа твърде здраво и земно. Тя издържа, оцеля и продължи. Отдавна беше разбрала, че не е обичала самия него, а собствената си представа за любовта. Сигурно затова я болеше толкова при мисълта, че никога повече няма да обича така. Не защото нямаше да срещне друг мъж или защото щеше да се страхува да не бъде наранена отново. А защото беше разбрала, че любовта, каквато я чувстваше и в която вярваше, просто не съществува.

Оттогава имаше много мъже, но никой не успя да стигне толкова навътре в нея, че да я накара да го почувства. С някои беше щастлива за кратко, с други беше спокойна за по-дълго, но всички те бяха просто лица от миманса, безименни маски, които преминаваха през живота й, мълчаливи и тихи, като в японски театър. Майка й обичаше да слуша „Мадам Бътерфлай”. Плочата беше стара и издраскана и често прескачаше или зацикляше на място. Дъщерята преместваше игличката, а музиката продължаваше толкова плавно и логично, все едно така я е написал Пучини. С времето беше научила плочата наизуст и знаеше точно къде да постави игличката, за да се получи плавен преход.

Това е женската съдба, казваше майка й, когато плочата свършеше. Да страда, да плаче и да тъгува. Но ти си различна, твърде си умна, за да страдаш заради един мъж. Мъжете ще искат тялото ти, те не се интересуват от ума ти. А той е най-ценното, което имаш. Не се оставяй да те подмамят. Никой мъж не може да те оцени. Просто ще те използва и ще те захвърли, ако си достатъчно глупава да се вклюбиш. Любовта е за писателите, да пишат за нея в книгите си. Хората само страдат от любовта. Вършат глупости, провалят живота си и накрая разбират, че любовта не съществува.

Но страданието е реалност и трябва да направим, каквото можем, за да се справим с него, а не да си го причиняваме сами. Животът е пълен с достатъчно болка и без любовта. Човек трябва да създаде дом и семейство, да се грижи за децата си, да работи. Любовта не помага за тези неща. Трябват сила, дисциплина, воля, упоритост. А любовта отслабва тези качества, които и без това липсват на повечето хора. Защото всичко е въпрос на възпитание. Човек се ражда животинче. То трябва да бъде обучено, дресирано, за да бъдат животинските инстинкти подчинени на разума. Знаеш ли колко трудно се прави човек от животинчето? Знаеш ли колко усилия трябват, за да възпиташ личност?

Виж себе си. Ти си всичко, което едно момиче трябва да бъде. Посветих живота си на това. Използвах всичко, което знам, научих всичко, което не знам, за да те направя личност. Да те науча да развиваш ума си, да контролираш себе си и живота си. Ти не си красива и слава богу, така няма да бъдеш изкушена да напредваш с красотата си, а ще разчиташ само на ума си. Защото красотата е преходна, а умът с годините става по-силен. Малко жени разбират това, а още по-малко имат твоя ум. Използвай го. Само той ще ти помогне да приемеш неизбежните компромиси. Ще трябва да се омъжиш, за да създадеш семейство. Но съпруг се избира с разума, а не със сърцето. Той ти трябва, не за да те обича, защото ако днес обича теб, утре ще обича друга. Трябва ти партньор, човек, който да споделя ценностите ти, да се грижи за теб и децата ти, без да очаква твърде много в замяна. Такива мъже са рядкост, но ги има. Просто трябва да си умна и да си знаеш цената.

Навремето имах един ухажор. Военен, столичанин, от голямото добро утро. Водеше ме по скъпи ресторанти, купуваше ми цветя. Но аз бях обикновено момиче, дете на селяни, преселени в града не по своя воля. Притеснявах се, че нямам какво да облека и че не знам как да се храня прилично. Чувствах се несигурна, знаех, че ще ме зареже заради някоя богата и елегантна жена от своята класа. Затова му отказах, когато предложи да се оженим. Баща ти беше друго, той не очащваше твърде много от мен.

Водата спря да шурти и жената се събуди. Знаеше, че сега мъжът ще влезе, димящ от горещата вода, наметнат с хавлията, ще се изправи пред огледалото, за да огледа остаряващото си, но още силно тяло, ще изсумти при вида на издайническите паласки около кръста, но ще останале доволен от стегнатото си дупе. После ще пусне хавлията на пода, ще се надвеси над нея и ще наведе главата й надолу. Тя затвори очи, слушайки приближаващите се стъпки по мекия бял килим. Той се наведе над нея, послуша дали дишането й е достатъчно равномерно, изправи се с въздишка и се върна в банята.

Дългата връзка си има своите предимства, помисли си тя. Едно от тях е да те остави да спиш, макар че си длъжна да го задоволиш, преди да му вържеш вратовръзката. Той обичаше тя да прави това, сякаш играеха на семейство. Тя мразеше да връзва вратовръзката му дори повече от секса с него. В леглото можеше да затвори очи, да си представя, че седи на бял пясък, потопила краката си в лазурно море, на стотици километри далеч от света на хората. Но когато връзваше вратовръзката, усещаше погледа му върху лицето си. Няма измъкване, казваше той, ние сме свързани завинаги и колкото повече ме мразиш, толкова по-здрави стават оковите. Докато затягаше възела, тя чуваше далечното дрънчене и усещаше тежестта в краката си. Няма измъкване.